РЕВЮ: Тери Пратчет – “Snuff”

Обожавам книгите на Тери Пратчет, особено тези за Света на Диска и особено тези за Стражата и Сам Ваймс. Съответно подходих към новата книга за него с очакването да получа нещо страхотно. И си го получих, не мога да го отрека. Накратко, “Snuff” е страхотен роман и се вписва идеално в историята на Ваймс. Все пак мисля, че няма да е зле това да е последната книга за него – от този образ вече е извлечен абсолютният максимум и просто няма накъде да бъде развит повече.

По-натам в ревюто ще се срещат леки спойлери както за тази книга, така и за предишните от поредицата. Съмнявам се да напиша нещо истински спойлещо, но, ако се пазите фанатично от разкриване на историята и случайно не сте чели нищо на Пратчет, може би ще е по-добре да се задоволите само с първия абзац на това ревю.

Тъй. Ваймс най-после решава са си вземе почивка от работата като Командир на Стражата и заедно със семейството си заминава на екскурзия в дълбоката провинция. Естествено, полицаят си е полицай навсякъде и когато се сблъска с престъпление, трябва да залови извършителя му. А този път престъплението е по-лошо от убийството, по-зло и по… гадно от това, което сме свикнали да виждаме в книгите за Диска. В “Snuff” за първи път се обръща внимание на гоблините – поредната разумна раса на Диска – и масовото отношение към тях, дори от страна на някои от положителните герои в романа, може да накара човек да потръпне от погнуса, да го накара да осъзнае колко зли могат да бъдат дори напълно нормални хора в незнанието си и колко болка могат да причинят…

И все пак книгата е страшно забавна. Ваймс, както винаги, е неотразим. Комбинацията от смазващ цинизъм, умение да вбесява всичко и всички около себе си и навикът да не се интересува от социалния статус на човека срещу себе си винаги е работила безотказно. Независимо дали се изправя срещу кръчмарски побойници, гоблини, празноглави благороднички, писателки или брутални убийци, Ваймс винаги, при всички обстоятелства и без изключение радва. И то много. Не по-малко неотразим, обаче, е Уиликинс. Още в “Шовинист” беше загатнато, че икономът на семейство Рамкин в действителност е доста опасен тип. По-късно, в “Туп”, това беше директно показано, а в “Snuff” най-после можем да видим на какво наистина е способен. По-опасен от всякога, готов да запознае всеки, застрашил хората, на които държи, с двамата си приятели Бърли и Силен В Ръката или с някой от по-интересните ножове в колекцията, готов да действа смъртоносно дори тогава, когато моралът на Ваймс го възпира… Двамата с Командира са наистина страхотен екип. Естествено, тъй като основното действие не се развива в Анкх-Морпорк, ролята на стражниците, с които сме свикнали и които обичаме, е сведена до няколко не особено дълги епизодчета. Кратички, направо казано, макар и радващи. За сметка на това ролята на Лейди Сибил, за първи път от “Петият слон” насам, е наистина сериозна. За първи път я виждаме като истинска сила, жена, способна сякаш между другото да извърши такива дипломатически подвизи, за каквито дори Патрицият на Анкх-Морпорк не може и да мечтае… Или пък може?

Естествено, явяват се и нови поддържащи образи, които… Ами, симпатични са, доста, и са чудесно развити. Пасват си на историята и това е. Не са нещо изключително, а и надали ще играят каквато и да било роля в евентуалните следващи книги. Тук, естествено, изключвам Малкия Сам Ваймс, който е едно твърде… интересно хлапе и няма как читателят да не го хареса.

Сега, обаче, ще обърна малко внимание на злодеите, защото с тях са свързани единствените истински недостатъци на книгата. Както вече казах, престъплението им е наистина ужасно. Имаме си и персонификация на Злото – а именно гнусен убиец, чиито единствени положителни качества са свързани с уменията му да убива. Е, да, ама… Ваймс вече се пребори с Карсър в “Нощна стража”, а в сравнение с него новият е… паленце. Ами да, паленце. В нито един момент нямаме чувството, че има някакъв шанс Ваймс да не успее да го надвие. Същото важи и за хората, за които този убиец работи. Групичка селски аристократи… Какъв шанс имат те срещу Ваймс? Срещу сегашния Ваймс, с чиято помощ кървавата война между Клач и Анкх-Морпорк се превърна във футболен мач. Същият Ваймс, който провали плановете на откачен върколашки главатар да завладее Юбервалд. Този Ваймс, който попречи на върнал се назад във времето убиец психопат да поеме контрол над Анкх-Морпорк и междувременно обучи сам себе си как да бъде ченге. Ваймс, който прекрати хилядолетен конфликт между тролове и джуджета… И този път противниците му са сбирщина богати… провинциалисти, които правят каквото правят от глупост и алчност. Наистина, какъв шанс имат те срещу него? Особено пък когато Уиликинс му помага…

Това е и причината, поради която мисля, че “Snuff” трябва да е последната книга за Сър Самюъл Ваймс. Във времето около събитията във “Въоръжени мъже” тези противници може би щяха да бъдат някаква заплаха… Но не и сега.

Това е. Книгата е прекрасно четиво. Чете се леко, разполага с качествени герои, страхотна атмосфера и убийствен хумор. Ако харесвате автора, не я пропускайте. Ще ви хареса.

Tigermaster

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s