“Умирай трудно” 1-5 – 25 години екшън

Двайсет и пет години на голям екран. Пет филма. Безброй имитации. Герой, превърнал се в жанрова икона. И тъй нататък. Филмовите поредици, за които може да се каже нещо подобно, се броят на пръсти. А тези без откровено фантастични елементи, освен серията за Джон Маклейн, естествено, май са само две – филмите на Силвестър Сталоун за Роки и Рамбо. Което пък донякъде обяснява защо главната роля в “Умирай трудно” отива при Брус Уилис едва след като Слай отпада като вариант. Но за това – по-късно.

Преди да продължите с четенето, добре е да знаете, че приемам, че сте гледали и петте филма поне по веднъж. От тук нататък няма да предупреждавам за спойлери, нито ще се опитвам да ги прикривам или заобикалям по какъвто и да било начин.

Тъй.

“Умирай трудно”

            Началото. 1988 година. Сценаристът на “Командо”, Стивън де Соуза, подготвя “Командо 2”. Двамата с напълно неизвестния по онова време Джеб Стюарт(по-късно той пише сценария на “Беглецът”, за който Томи Лий Джоунс печели “Оскар”, между другото) адаптират романа на Родерик Торп “Nothing Lasts Forever”. В началото се очаква “Умирай трудно” да е вторият филм за суперкомандоса Джон Матрикс, но Шварценегер отказва да изиграе ролята. След това сценарият бива предложен на Силвестър Сталоун, Бърт Рейнолдс, Харисън Форд, Ричард Гиър и Мел Гибсън. Едва след като всички те отказват да участват във филма, образът бива поверен на известния преди всичко от сериала “Съдружници по неволя” Брус Уилис – актьор с практически нулев опит в екшън-жанра и без нито една сериозна роля в киното преди това.

И… Знаете какво става. Филмът се превръща в сензация, сравнима с произведения като “Терминатор” и “Похитителите на изчезналия Кивот”. А причината? Причината не е една, много са. Най-после виждаме осемдесетарски екшън-герой, който не е неуязвим супермен с феноменални бойни умения. Виждаме го да яде бой, виждаме го в реална беда… Виждаме го уязвим. Най-после ставаме свидетели как един обикновен полицай върши каквото върши не защото е Големият Герой, който ще изрине лошите с усмивка на уста, а защото е единственият, който може да направи нещо, за да спре кървавата баня. Защото е грешният човек на грешното място… И това, впрочем, е постижение изцяло на Джон МакТиърнън и Брус Уилис. При друг режисьор и Шварценегер в главната роля героят щеше да мине през лошите като катана през буца сирене. Смешните му лафчета щяха да са там единствено за да забавляват зрителите, вместо да бъдат неговият начин да преодолее безсилието пред сблъсъка с простотията на тези, които би трябвало да му помогнат, и безскрупулността на злодеите. Победата нямаше да му струва нищо. Това нямаше да е героят, когото сега всички обичаме.

Втората и не по-малко важна причина филмът да бъде толкова успешен е простичкият факт, че такова нещо до този момент просто не се е появявало на екран. За първи път ставаме свидетели на мащабен екшън с купища престрелки, бой и експлозии, и дори хеликоптерна катастрофа, както и доста потрошени коли, ситуиран на практика изцяло единствено в една сграда и улицата пред нея. За първи път виждаме – и усещаме – клаустрофобията и страха, породени от ограниченото пространство, комбинирани с адреналина от грандиозното зрелище. Именно това поражда немалко имитации, някои от които наистина си струва да се видят – филми като “Под обсада”, “Скорост”, “Еър Форс Едно” и дори “Петият елемент”, половината от който е на практика “Умирай трудно” в космически хотел.

Естествено, всичко от гореописаното се дължи на напълно чудесния сценарий. Чудесността на въпросния, впрочем, е нещо доста учудващо, предвид факта, че Стивън де Соуза принципно е просто кошмарен сценарист. Човекът стои зад шедьоври на драматургичното изкуство като “Командо” и “Уличен боец”, все пак. Горе-долу цялата му филмография се състои от ужасни филми, на които е сценарист, и прилични филми, на които не е единствен сценарист. Е, явно Джеб Стюарт, който пък е съвсем приличен в рамките на жанра, е свършил сериозната работа. Не мога да коментирам колко е останало от хартиения първообраз. В действителност единственият персонаж, получил реално развитие, е Джон Маклейн – и, донякъде, Ал Пауъл. Всички, буквално всички останали са обрисувани с по точно едно изречение, в това число и злодеят, който е такъв, какъвто е, защото Алън Рикман е велик. Полицаите – освен Маклейн и Пауъл – са тотални карикатури. Агентите на ФБР – дори още повече. Единственото качество на журналиста е тъпотията. Елис е гнусен подмазвач. Карл иска да отмъсти на Маклейн за убийството на брат си. И така нататък. Дори Холи Маклейн не е кой знае колко развита. И все пак това са точно образите, от които филмът има нужда – герои, които придвижват действието. А самото действие е бясно. Добре замислен престъпен план и добре замислена развръзка, подплатена със здрав, надъхващ дори днес екшън. Какво повече да иска човек?

“Умирай трудно 2”

            Продължението. 1990 година. Рени Харлин замества Джон МакТиърнън на режисьорския стол. Този път адаптираният роман не е на Родерик Торп, а на Уолтър Уейджър. Джеб Стюарт е заменен от Дъг Ричардсън. Де Соуза остава. Това е проблем, както ще стане ясно в следващите редове.

Този път няма да се разпростирам много. В интерес на истината, филмът е много приятен, достатъчно, че да му дам максимална оценка в IMDb само въз основа на удоволствието, което ми достави. И все пак е стабилна крачка назад спрямо предишния. Сякаш някой от продуцентите си е казал: “Хайде още от същото, ама по-голямо”. Отново е Коледа. Холи отново е поставена в пряка опасност. Маклейн отново е грешният човек на грешното място. Пространството отново е ограничено… Това последното всъщност не е вярно, макар че хората, забъркани в създаването на филма, вероятно са си мислели, че е. Този път вместо сграда имаме огромно летище и околностите му – което пак можеше да мине за ограничено пространство, ако не беше фактът, че има преследване с моторни шейни по огромна заснежена площ. Просто не може да вкараш такава сцена във филм и да претендираш за клаустрофобично усещане. По-големият проблем, обаче, е тотално липсващата логика в разказаната история. Група терористи завземат голямо летище, прекъсват радиовръзката на контролната кула със самолетите и поставят някакви изисквания под заплахата, че ще разбиват самолети, без да им пука за жертвите. А самолетите си кръжат над пистите и не могат да кацнат, което ще рече, че и горивото им ще свърши по някое време… Щеше да е чудесно, ако не ни беше показано, че авиотелефоните работят, както и че има други начини контролната кула да се свърже с пилотите. Още по-чудесно щеше да е, ако ни беше дадена дори една логична причина самолетите да кръжат над летището до свършване на горивото, вместо да се пренасочат към друго летище – особено пък когато вече всички знаеха за терористичната заплаха. И така нататък. И все пак самолетната катастрофа е изпълнена превъзходно, а екшънът, макар и много по-нереалистичен от този в предния филм, е чудесен.

Като говорим за нереалистичен екшън… Маклейн вече започва да се превръща в супергерой. Все още се намира кой да го потроши от бой, все още е уязвим… И все пак… Бие се с двама тренирани бойци на крилото на излитащ самолет. Катапултира от пилотска кабина, пълна с гранати. Взривява самолет само с помощта на запалка… Така де…

“Умирай трудно 3”

            Завръщането на Джон МакТиърнън. 1995 година. Сценарият този път е на Джонатан Хенсли. Не е адаптация на роман. Писан е за “Смъртоносно оръжие 4” и това се усеща яко. Героят на Самюъл Джаксън е трябвало да бъде жена. Вместо Маклейн се е очаквало да видим Мартин Ригс. Този път Холи я няма, макар че се споменава в няколко разговора. Не е Коледа, а горещо лято. Филмът е могъщ.

Без опити за клаустрофобия и страх, епичен екшън на открито и закрито, кръв, престрелки, експлозии и така нататък. Страхотна история, вързана чудесно с предишните филми. За разлика от предните филми, този път по-голямата част от действието се развива през деня, а хуморът не е толкова озъбен. Зевс е брутален расист, което радва.

Проблемът идва, основно, от факта, че този сценарий е писан за продължение на “Смъртоносно оръжие”. Мартин Ригс по начало си е суперченге с невероятни умения в ръкопашния бой, трениран командос и така нататък. Затова е и смъртоносно оръжие. Дивашките каскади са нещо, което сме свикнали да очакваме от него, особено след третия филм от неговата поредица. А четвъртата от неговите истории бива дадена на полицай, спечелил зрителите с обикновеността си… Съответно супергероизмите от предишния филм биват изпреварени с мръсна газ. Маклейн собственоръчно убива четирима тренирани убийци в асансьор. Единствените му наранявания след взрив в метрото са няколко драскотини. Мощна струя вода го изстрелва от водопроводна тръба буквално като анимационен герой от фонтан.

Това, всъщност, не е проблем. Не и когато е изпълнено толкова майсторски, да не говорим що за злодей имаме този път. В първия филм Ханс Грубер беше гениалният интелектуалец, замислил феноменален план. Във втория имаме здрав и мускулест войник. Злодеят в третия филм е и двете. “Войник, а не чудовище”, както сам се определя, в страхотна физическа форма и изключително интелигентен… Джеръми Айрънс, все пак. Страхотен. Също като първия, и този Грубер успява да води всички за носа, представяйки се за терорист, докато бавно, но сигурно извършва невероятен обир. За нещастие гаджето на Саймън няма практически никаква функция във филма извън това да плаши с външния си вид. Буквално това, впрочем. Махате я и историята остава абсолютно същата. Готиното е, че този път, за разлика от предишните филми, полицаите не са тотални олигофрени, чиято сюжетна функция е единствено да пречат на Маклейн да си свърши работата. Дори обратното, можем да видим чудеса от героизъм, извършени от тях.

Финалната конфронтация е доволно зрелищна, но нещо й липсва. В Ютуб може лесно да се намери алтернативен финал на филма – далеч не толкова грандиозен и доста по-мрачен. Доколко би стоял добре във филма преценете сами:

“Умирай трудно 4.0”

            Дванайсет години по-късно. 2007 година. Джон МакТиърнън го няма и на негово място е Лен Уайзман – режисирал единствено два относително приятни, но тъпи екшън-хоръра с вампири и върколаци. Сценарист е някой си Марк Бомбак. Този път историята е базирана не на художествено произведение, а на статия. Странно.

Епохата на високобюджетните осемдесетарски и деветдесетарски екшъни, изпълнени с кръв и псувни, е отминала отдавна. Сега имаме скъпи филми с много компютърни ефекти, правени за съвременните тийнейджъри, неспособни да фокусират вниманието си в една точка за повече от две минути.

Или поне това си мисли авторът на това, което четете в момента, докато гледа трейлъра на филма. Има кунг-фу. Човек си мисли, че ще гледа високобюджетно продължение на “Транспортер”. Греши.

Оказва се, че, напук на наложения от продуцентите PG-13-рейтинг, забраняващ псувните и кръвта, филмът е издържан дотолкова в духа на предните три, доколкото е възможно. Всичките важни за франчайза сюжетни елементи, наложени в предишните филми, присъстват и тук. Само дето Маклейн този път не остава по потник… Злодеят отново е уж терорист, преструващ се, че се бори за кауза, но търсещ единствено пари. Отново близък за главния герой човек е в пряка опасност – този път това е дъщеря му. Отново имаме огромния двубой, в който лошият почти успява да смачка нашия, но накрая Маклейн побеждава – даже имаме два такива двубоя. Историята отново се движи, без да бърза, и сценаристи и режисьор са се постарали да подготвят добре почвата за това, което ще видим. Противно на наложената от филмите за Джейсън Борн мода, този път няма бърз монтаж и друсаща се с цел напрежение и адреналин камера, заради която да не можем да различим много от случващото се на екрана. Напротив, камерата се движи изключително плавно – не мисля, че има дори един кадър, заснет от рамо. Дублите са смазващо дълги и са монтирани безупречно. Можем да проследим всяко движение и всеки детайл от екшъна, без после да ни боли глава – и това, което виждаме, е толкова надъхващо, че изобщо не се и замисляме за ограниченията, наложени от рейтинга.

Всъщност човек трябва да изгледа филмите последователно, за да осъзнае нещо доста учудващо. Напук на вдигането на мащаба и дори напук на компютърно анимираната сцена със самолета към края на филма, тук Маклейн е доста по-малко супергерой, отколкото беше в предишните две части от поредицата. Два пъти го виждаме порядъчно пребит, случва се да се измъкне от опасна ситуация благодарение на чист късмет, а към края му се налага да се простреля, за да се справи с лошия. Колкото и добър да е третият филм, в него няма нищо, което да направи конфликта наистина личен – семейството на Маклейн е в друг град, не са в директна опасност. Все още страда, дори е започнал да пие, но вече приема раздялата. Четвъртият филм започва с опит отново да установи връзка с дъщеря си. Виждаме, че е положил усилия да се промени към по-добро. Вече не пуши, не пие, постарал се е да преодолее страха от летене, споменат в първия филм… И въпреки това все още е онзи, някогашният Маклейн… И дъщеря му го мрази. А по-късно той вижда детето си в лапите на злодея…

Маклейн все още използва острия си език както някога – все още лази по нервите на противниците си, вади ги от равновесие с шеги… Все още е Маклейн.

“Умирай трудно: Денят настъпи”

            Това не е продължение на “Умирай трудно”. Годината е 2013 и след успеха на някои филми с рейтинг R продуцентите се навиват да позволят наличието на малко повече псувни в новия филм… На цената на половин час по-късо времетраене, за да има повече прожекции дневно, и на наемането на режисьора на “Макс Пейн”, понеже е евтин, и провеждане на снимките в Унгария, че е евтино, и рециклиране – напълно буквално – на реплики от старите филми, че е по-лесно… Сериозно, в този филм се използва запис на реплика от предишния – даже Уилис не си е направил труда да я произнесе отново за новия. Безобразие. Съжалявам. Не ми се искаше да завършвам статията негативно, но с такъв последен филм обратното би било трудно. По-разочароващ е дори от последния Индиана Джоунс, който поне беше компетентно изработен, ако и слабо написан.

Най-тъпото е, че това е все още единственият филм от франчайза с история, писана специално за нещо с “Умирай трудно” в заглавието. Както вече казах, първият, вторият и четвъртият са базирани на нещо вече написано, а сценарият на третия е писан за “Смъртоносно оръжие 4”. И въпреки това… Уязвимият, обикновен, доколкото позволява жанрът, полицай от предишните четири филма тук е терминатор с пушка в ръка, способен да натроши стъкло с тяло, без да получи дори драскотина. Няма и помен от страх, отчаяние, усещане за опасност… В масивното автомобилно преследване го видяхме как причинява на невинни хора повече щети, отколкото причиниха всичките злодеи в предишните филми, взети заедно. Метафора – американецът с мерцедеса мачка обикновени хорица с нормални коли…

Както вече стана ясно, сравнен с предишните филми от поредицата, последният е толкова назад, че просто няма на къде повече. Вместо бавно и постепенно вдигане на залозите, този път имаме бясно препускане през сюжет, толкова тъп, че чак боли. Отиват в Чернобил накрая, а докато се стигне до там, зрителят е толкова претръпнал от тъпотия, че вече не му прави впечатление… Шегите, с които Маклейн някога вадеше от нерви враговете си, този път напълно отсъстват. Честно, човек има чувството, че сценаристът специално се е постарал героят на Брус Уилис да няма нищо общо с това, което беше преди. Може ли точно Джон Маклейн да гледа как злодейчето гризка морковче и танцува степ и да не направи дори един саркастичен коментар? Липсва и грандиозният двубой с много по-силен противник, който се беше превърнал в запазена марка на франчайза. И този път вместо да бъде грешният човек на грешното място, който прави каквото прави, защото няма кой друг да спаси положението, Джон Маклейн беше идиот, съумял да се натресе насред операция на ЦРУ заради собствената си тъпотия, да не говорим, че всъщност ролята му този път не беше най-важната във филма… Точно така, Джон Маклейн беше понижен до второстепенен персонаж в собствения си франчайз. Красота просто.

Още по-неприятното е, че дори да успеем да забравим поредицата, която този филм краси, трудно можем да се забавляваме истински – както вече казах, историята е тъпа, а персонажите не могат да се похвалят дори с дълбочината на пост в 9gag. Опитите на главния герой да се събере със сина си не са дори смехотворни. Екшънът си има своите попадения, но, честно казано, виждал съм по-добри каскади в доста телевизионни сериали. Визуално има около един кадър, който се запомня с добро – всичко останало, обаче, е от посредствено надолу. Химията между двамата актьори в главните роли почти работи на моменти, но поради безумното темпо на филма те нямат достатъчно време да разгърнат потенциала си.

Виж, музиката е доста добра. Т.е. не е кой знае какво, но поне е близо до качествен деветдесетарски екшън-саундтрак. Нещо, което не бяхме чували от доста време, всъщност. Ако и останалата част от филма беше на това ниво…

А ще има и шести филм. Според слуховете той ще е последен и действието ще се развива в Япония. Би било интересно да видим какво се е случило с “Накатоми” почти трийсет години, след като Джон Маклейн вилня из сградата им в Лос Анджелис. Надявам се филмът да е добър. Поредицата заслужава страхотен финал.

Изкушавам се да завърша статията със знаменитата реплика, с която Джон Маклейн завършва филмите си. Знаете я. Обаче няма. Просто отново ще си пожелая добър шести филм. Това е достатъчно.

Tigermaster

4 thoughts on ““Умирай трудно” 1-5 – 25 години екшън

  1. последната част май наистина ще я пропусна…

    „Още по-чудесно щеше да е, ако ни беше дадена дори една логична причина самолетите да кръжат над летището до свършване на горивото, вместо да се пренасочат към друго летище…“

    малко по спомени карам, но тъй като времето беше кофти някое от съседните летища е затворило и препращаха самолетчета към нашето. пак поради времето се бяха събрали доста самолети изчакващи кацане – още преди терористите. след атаката пренасочиха самолети към други летища, но тези, с останало не достатъчно гориво да се предвижат, останаха да чакат.

  2. Пропусни я последната част, наистина. В действителност тя беше поводът да изгледам франчайза подред, но не си заслужава дори няколкото минути теглене от Замунда.

    За втората – това за лошото време беше споменато, но не мисля, че е достатъчно – не и при наличието на терористична заплаха, а имаше и други проблеми – особено с комуникациите между контролната кула и самолетите. Но, както казах горе, филмът е достатъчно забавен, за да компенсира такива недостатъци.

  3. Страхотен материал!!!

    Поздравления за точните коментари относно всяка от сериите – както бях подчертал специално за петата част, Умирай трудно feat. Джон Маклейн🙂 Направо не знам какво да мисля за евентуалната шеста част – ако смятат да я правят също толкова дървеняшки, като последната, по-добре изобщо да не се захващат… И може би ми се е сторило, но не изпитваш някакви специални чувства към дядо Арни и неговите творения, но поправи ме ако греша…

    Забавлявах се докато четях твоята рецензия за тази поредица и като фен реших да се поразровя из моите филмови архиви, като измъкнах оттам прашасалите ми мисли за Умирай Трудно и ги споделям тук, като един вид „филмов дуел“ в абсолютно приятелски граници:

    http://spisanie.gmbd.eu/review/die-hard-4-review/

    За жалост останалите три се намират межди страниците на оналйн списанието, което група хора списвахме преди има-няма 5 години – ако имаш време поразрови се на страницата (все още активна) и ги прочети🙂

    Поздрави безброй!

  4. Благодаря. И твоят материал е много готин, но нямах време да потърся статиите за другите три филма, че последните дни ми бяха ужасно натоварени. Затова и ти отговарям чак сега, всъщност.

    Иначе аз Арнолд го харесвам много, особено терминаторите, „Истински лъжи“ и „Зов за завръщане“.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s