За някои неща, свързани с този албум, трябва да се присъди специална награда на някого – вероятно на Джоуи ди Майо… Специална награда, да… За некадърност. Не ме разбирайте погрешно, харесвам Manowar прекалено много и съм прекарал хиляди прекрасни часове с музиката им… За щастие – или за нещастие, зависи от гледната точка – това не ме е превърнало в заслепен фен. Няма да си затворя очите за очеваден проблем само защото се е появил около албум на любима група.
А проблемът наистина е сериозен. И, което е най-тъпото, в действителност не е проблем в композиционно отношение, нито в изпълнението на песните.
Нека се опитам да обясня.
Когато албумът излезе, бях във възторг. Няма как да го отрека. В крайна сметка това беше нещо, което чаках още от 2008 година. Предишният албум на групата, “Gods of War”, ме поразочарова. Не че е лош, но… При положение, че навсякъде, винаги и при всички обстоятелства тръбиш, че правиш най-истинския и най-тежкия хеви метъл на света, не може и не трябва да си позволяваш издаването на албум, от който около половината се състои от оркестрации. Просто… не върви.
Но сега говоря за албум, който точно в това отношение си е напълно наред. Т. е. това е нормален, китарно ориентиран хеви метъл албум. Както групата обеща преди време, оркестрации този път няма и клавирите са сведени до минимум.
Проблемът е в малоумния, граничещ с кретенизъм метод на разпространение, избран от… От кого? Ди Майо? Твърде е вероятно. Това първото издание на албума, прикачено към английския “Метъл Хамър”, да е с орязани версии на половината песни и… развален звук… Та това можеше да доведе само до едно нещо – а именно доста прилично съсипване на репутацията на един иначе много добър албум както между критиците, така и между твърде голяма част от феновете. Именно това се случи. Албумът пожъна масово негативни и средни оценки, купища хора бяха разочаровани, десетки се запитаха това ли са чакали повече от три години…
В интерес на истината, на мен още “Hammer Edition”-ът ми хареса много, но все пак… Прекалено силен бас, смазан под тежестта на някакъв гнусен дисторшън ефект, придаващ му звученето на видеоигра от преди двайсет и кусур години, “картонен” звук на барабаните и, като за капак, много по-тихи от обичайното вокали… Всички знаем, че музиката на Manowar винаги е дължала огромна част от силата си на Ерик Адамс. А това е – по собствените си думи, а и не само – групата с най-качествен звук в жанра. Ясно е, че това звучене се дължи на някакво съзнателно решение, а не на некадърност, но смисълът му, поне за мен, е напълно несъществуващ. На всичко отгоре албумът се разпространяваше единствено с английско списание, което отказа доста хора от желанието изобщо да го чуят.
Трябваха им повече от четири месеца, за да издадат истинската версия на албума. Поне чакането си струваше… Звукът все още е далеч от идеален, но е на светлинни години пред “Hammer Edition”-а, аранжиментите на някои песни са променени, макар и не много, и има една нова песен, която радва доста.
Всъщност целият албум радва доста. Както вече казах, този път оркестрации няма, а клавирът е много по-малко, отколкото в “Gods of War”, и винаги си е на мястото. Китарата присъства много по-осезаемо, отколкото във всичките албуми на групата след идването на Карл Лоугън. На моменти дори засенчва вокала, а това е истинско постижение. Както обикновено, опре ли до сола, Лоугън е просто перфектен както откъм техника, така и откъм идеи. Новото са рифовете. Вероятно сте обърнали внимание на факта, че след като Рос дъ Бос напуска групата, музиката на Manowar тръгва все повече и повече към опростяване, особено откъм китарната работа. Причината за това не е в умението на китаристите – и Карл Лоугън, и Дейвид Шенкъл(китаристът в “The Triumph of Steel”, ако някой не се сеща) са изключително технични музиканти. В крайна сметка този подход ни даде прекрасни албуми като “Louder than Hell” и “Warriors of the World”, затова го уважавам, но беше време за нещо ново. В инструментално отношение това е най-разчупеният албум на групата от почти двайсет години насам. Естествено, не говоря за свръхсложен инструментализъм – от Manowar това нито го очаквам, нито го искам. Искам музика, която да ме изправя на нокти, песни, които да крещя с пълен глас, сила, от която да настръхвам… И това го има. Не без проблеми, наистина, но го има.
В действителност почти всичките песни имат потенциала да заемат достойно място сред най-големите хитове на групата. Дали това ще стане? Вероятно не, но времето ще покаже. Албумът влиза под кожата на слушателя – или поне под моята, което за целите на ревюто е същото – още с първия риф от първата песен и бързичко го кара да запее с глас… поне до момента, в който се сблъска с нещо, наречено “Black List”, което вероятно е добро като идея, но изпълнението е доста… странно. Близо две минути инструментално интро, очеизбождащо силно повлияно от музиката на Black Sabbath, след което човек има чувството, че пеенето започва чак в средата на песента – и от средата на куплета, което е неприятно. Докато карах все още на “Hammer Edition”-а, тази песен я прескачах почти винаги. Всичко останало, обаче, е силно, мощно, надъхващо… Сещате се. Дори безумната откъм текст “Manowarriors”, в която се пее как “пием много бира и слушаме метъл силно през нощта”. Това последното е буквален превод, впрочем. Ама песента кефи… Така жизнерадостна, енергична, бърза… След това дойде “Born in a Grave”, чийто припев ми се заби за доста време напред в главата. Средно темпо, проста и запомняща се мелодия и приятна композиция…
Следващата, “Righteous Glory”, е балада. Естествено, албум на Manowar без балада не може, а тази е една от най-добрите им. Прекрасна, разчупена композиция, впечатляващо вокално изпълнение и превъзходна инструментална работа. Честно казано, трябваше ми доста време, за да го осъзная, но тази песен съвсем спокойно може да се нареди до “Heart of Steel” и “Master of the Wind”. За нещастие голяма част от ефекта й липсва във версията от “Hammer Edition”-а, особено що се отнася до финала.
Както и да е, нямам намерение да изреждам песните на албума сега – това би било безсмислено. Все пак е редно да се отбележи, че за първи път в албум на Manowar има песен за филм – “El Gringo”, която има много готин откриващ риф и се врязва в паметта на слушателя от първия път. Даже може да се каже, че песните за филми са две, понеже “Expendable” е толкова очевидно повлияна от сюжета на “The Expendables 2”, че просто няма на къде повече, а и е също хубава песен.
На доста места прочетох оплаквания от темпото на композициите в албума. Не е лъжа, при повечето песни за скорост може да се говори единствено по време на солата, но, честно казано, да се оплаква човек от това при тази група е… Как да го кажа? Думата “неправилно” ми идва веднага на ума, но не е точна. “Некоректно”? “Глупаво”? Съотношението на бързите към среднотемповите и бавните песни е горе-долу същото като в “Kings of Metal”, да речем. А това е, по мнението на една твърде голяма част от феновете на Manowar, най-добрият им албум. Естествено, “The Lord of Steel” не е “Kings of Metal” и, колкото и приятен да е сам по себе си, никога няма да има позицията на албума от 1988 година нито в сърцата на феновете, нито в жанра като цяло.
Но е добър албум. Много добър даже, но, за нещастие, репутацията му беше унищожена от безумни издателски решения. Дано това не се повтаря.
Tigermaster
tigermastersblog 